Алтъагадж или едно кратко бягство от Баку...

              

Преди за почнете това пътешествие, натиснете горе плеера, за да може да се насладите на уникалната народна музика на Азербайджан, докато пътувате.

Сега е разгара на лятото и жегите тука са невероятни. Хората от градовете се стараят поне за малко да избягат от градската суматоха и отиват там, където има прохлада, много дървета и където с настъпването на вечерта така се захлажда, че трява да си сложите яке, та макар и тънко. Ето че и ние решихме да предприемем едно такова малко пътуване до планините Хъзъ Алтъагаджски национален парк, който се намира на 120 км от град Баку. Основан е през 2004 година, намира се на около 1 км от селото Алтъагадж.

 

В комплекса има най-различни развлечения за малки и големи.

Има и малък зоопарк с представителите на тукашните планини.

Навсякъде растат много красиви цветя и треви...

След като се настанихме в хотела, който ще ви покажа по късно...:)))..Решихме да се изкачим до кулата, която се извисяваше над гората и целия комплекс, и там да пийнем чай от изворна вода и да се насладим на Хъзъ планините от високо. Най-вкусния чай,  който някога съм пила.

Но първо ни чакаха ей тези стълбички. До горе стигнахме за около 30 минути...

В Азербайджан чая навсякъде се приготвя в самовар, който е на дърва, а не на ток.

Тука горе, където духаше вятъра и се чуваха само виковете на орлите, се чувстваш толкова щастлив и свободен, и в същото време разбираш колко си дребен и незначителен. Защото утре, когато нас вече няма да ни има, други хора ще стоят на това място и ще се наслаждават на тази гледка. До някъде е мъчно, но от другата страна се радваме, че живота ще продължи въпреки всичко...Тази красота наблюдавах ме докато седяхме на терасата на кулата.

И вечерта...

Ето я и нашата къщичка, огрята от първите лъчи на сутрешното слънце...

Събужда се слънцето над Хъзъ планините, леко плъзват слънчевите езичета по върховете и света се събужда...

А ето едно приятелче в компанията на сладко от бели череши, забравено на терасата, след бурната нощ в ресторанта. Малка почивка за него, докато клиентите спинкат...

 Знамето на Азербайджан. Синия цвят е символ на тюркските народи, към които и принадлежат азербайджанците. Червения цвят е символ на демокрацията, а зеления е символ на Ислама. Във всяко едно село или град ще видите развяващото се национално знаме. Азербайджанците имат високо национално самочуствие и само заради това започваш да ги уважаваш още повече.

 Веднага след закуската решихме да се повозим с въжения лифт и да се насладим на красотите от високо.

И докато пътувахме към върха, имахме уникалната възможност да се насладим на гледката долу...А долу, по стръмните ръбове на планината, се разхождаха свободни или както ги наричат в Европа щастливи кравички, даващи щастливо мляко...

Невероятното преливане от цветове - ту зелено, ту сиво, ту синьо, ту синькаворозово.... Стръмни скали, все едно са майсторски изрязани от някой талантлив скулптор. И всичко това е създадено от майката-природа, а не от човека-разрушител.

Преминахме над  река Ağçay-Агчай, в превод Бялата река. От горе виждаме само един широк път, посипан с огромно количество камъни и тънка влажна ивица, която се тегли между тях, тя почти е пресъхнала от адското слънце. Но дойде ли пролетта и започне да се топи снега по върховете, това изсъхнало корито ще се превърне в една огромна и  тежка река, носеща кална вода и камъни.

Щом ни остави, нашата кабинка замина за следващи туристи. Ако можеше да не се връща никога, за да останим тука завинаги. Насаме с майката природа, далеч от всекидневната суета...

Щом слезнахме от кабинката и се обърнахме, това видяхме...

Огромни простори, необятни ширини...

Идеалното съчетание на  цветовете, толкова различни и в такъв синхрон се сменят един друг- зеленината с пустинята, тишината със силния и пронизващ вятър...

 На върха имаше ей такива цветя, за някой те са обинокновени бодили, които като открием помеж доматите в градината и ги късаме, но тука на върха, те толкова идеално се вписват в цялата картина, че изобщо не ти и минава през главата да го откъснеш..А само гледаш и се възхищаваш на създателя, който и да е той, на цялото това съвършенство ....

Почивката свърши много бързо и трябваше да се връщаме в Баку. На връщане се спряхме за малко в селото Altıağac -Алтъагадж в превод означава "Шест дървета". Някога тука са живяли малокане "руснаци-староверъ". Така ги наричат, защо те се прекръстват с два пръста , а не като нас с три.  Малки стари къщи, прашни улици, защото дъжд скоро не е имало..А какво става с дъжда?..Дъжда ще дойде през есента, а до тогава изгарящото слънце.. и слънце..и слънце..и слънце..Толкова ярко и силно слънце не съм виждала през живота си.

 

Старите къщи на малоканците имат невероятни прозорци, боядисани в толкова ярък син цвят, че ти се струва, че това са едни малки парчета от небето. А небето тука е толкова синьо, никога досега не съм виждала толкова синьо небе. Това е едно много бедно и малко село, скрито из меж планините Хъзъ. Хората бягат на по-добри места, където имат по-добра възможност да изхранват семействата си. Живота по лека си отива от такива китни селца и не само тука в Азербайджан, но и в нашата родна България. Колко си приличаме, а уж сме различни. Цивилизацията ни изяжда от вътре, загробва ни културата, нациите и традициите ни. Жертваме най-съкровеното си, за да сме цивилизовани...Болка...

И ето,че стъпихме на цивилизован път и моя милост.. 

Седя на пътя на живота си и както каза едно мое много, много близко другарче - 

"Дано, да е на правилния!"

 Пътя се сливаше с невероятния цвят на планините.

 Все едно някой е разхвърлил раираните кексчета навсякъде...

Все едно някой е взел и ги е нарисувал с четка на раета, но това е направено, както казват тука "От самия него, от Господа".

На върха на една от планините имаше направен национален азербайджански музикален инструмент "Тар". Интересното е това, че той изглеждаше досущ като планините, същия цвят...Един огромен, раиран в бяло и розово кекс, с тар отгоре.

 По пътя спряхме в един малък музей, посветен на млад азербайджански поет Mikayıl Müşviq -Микаил Мушвиг, загинал за свободата на своето отечество. Бил  е убит от комунистите в началото на минилия век.

"Живота е работа и борба, живота е свобода, щастие, труд. 

Ако е така, какъв е проблема тогава? Ние не трябва да губим нито минута.

Нима е възможно в нашия свят да остаряваме преди уреченото време?"

Надписа на плочата са думите на този млад талант, който така и не е успял да се наслади на този живот:

"Ах, как съм могъл да си замина от този красив и светъл свят

От земята и небето, приятелите си и близките ми хора?!"

Точно до музея, има една малка асма с две маси, под която човек може да си отпочине от дългия път и да пийне чаша чай за разхлаждане. Вече споменах, че чай в Азербайджан се приготвя само в самовар на дърва, и всеки път вкуса му ще е различен. Защото всеки си има свой начин за приготвяне на тази ароматна напитка, националната напитка на Азербайджан.

Има и малка масичка под сенчесто дърво за някой самотен пътник, с изглед към розовите планини..

Масата е сервирана - Заповядайте!

Имали по вкусен чай, налят от любимия човек, в тази пустош..

И сладко от ароматни и вкусни ягодки- тазгодишна реколта...

Едно прекрасно допълнение към чая..

Черпя Ви мили приятели чаша ароматен азербайджански чай, в необичайната за нас чаша "армуду" в превод "круша". Насладете се на красотите и ароматите на Азербайджан. Надявам се, че поне за малко сте усетили това което и аз, докато траеше нашето кратко пътешествие. Исках да усетите величието на Кавказа, красотата на Азербайджан, неговия вкус и аромат... 

Благодаря на моя съпруг затова, че успява да ми подари такива малки радости, като това пътуване. 

Пътешествието за мен е живот!

До скоро пътешествие, приятели!