Баку, ул. "Советская" или завръщане в СССР

Мелодията, която съм използвала е от азербайджански игрален филм
"Довиждане, южен град!"

              

Има едно местенце в Баку, където имаш чувството, че времето е спряло. Когато стъпваш по тези улици усещането е неописуемо, все едно си  попаднал в Съветския Съюз. Сградите, къщите, улиците, дори хората все са си същите от онова време. Само модерните коли, които преминават от време на време или някой звънал джиесем ти напомнят, че сега сме 2014 година...Когато за първи път попаднах в този район бях поразена от живота там. Това е първия квартал, след като града започна да се разширява  извън границите на крепоста, на стария град. Не ме стреснаха старите или полуразрушените къщи, обратното е - бях възхитена от всичко това. Помолих мъжа ми да ме заведе там отново, за да мога да снимам всичко това. Баку много бързо се променя. Огромното строителство, което направо кипи в града, скоро ще заличи и този квартал.  Дори вече започна събарянето на старите къщи и застрояване с нови модерни сгради. Исках да запазя със своя фотоапарат поне малката част от тази история. Мястото е ул. "Советская". Някога това е било доста криминално районче на града, но сега вече не е така и може спокойно да се разходите из неговите улици. 

Е, какво сега? Ела приятелю да се разходим. Отново тръгваме на път. Ела да се завърнем в страната на чудесата, страната наречена някога СССР.

Тука времето е спряло. И както на времето тази жигулка е стояла тука, така и сега стои и чака своя хазаин да отидат, да се разходят из улиците на прекрасния Баку.

Вдигнах погледа си и видях едно китно балконче. Нещо има в него, не мислиш ли? Все едно някой е хвърлил театралната завеса върху него.

А ето и прозореца на един художник. Вижда се една от картините му и четките с които сигурно рисува своите шедьоври. Да, точно така шедьоври. Защото всеки от нас е уникален.

 Вървим по улицата на горе и на един от тротуарите, сиди групичка възрастни мъже. Те играят табла и нещо си приказват, и се смеят. Толкова мила гледка. В западна Европа не съм виждала такова, жалко...

От два дена жегата в Баку спадна, задуха приятен хладен ветрец. Дори и това котаче не пропусна да се настани на леко течение на прозореца, и да се наслади на хладинката, която всичко живо е чакало цяло лято.

Ето ги улиците на Баку. Единствено модерните коли ни пречат, да се потопим в тази атмосфера на миналото, и за миг да усетим някоя 1975 година.

За миг си представих, тичащи по тези стълби деца или може би някоя старица се качва по стълбите, държейки в ръцете си шише мляко и нещо си говори или проклина архитекта, измислил толкова стъпала.

Погледнете колко  близо са били балконите преди. Съседите можеха да си разменят чиниите или просто да си приказват вечер на чаша чай, седейки всеки на своето балконче.

Когато видях тази женица, бях направо смаяна. Все едно е слязва от екрана на някой съветски филм. Тя винаги е била там, до тази врата, на този стол. Та аз сънувам за Бога! Нима възможно е в нашия  модерен и забързан живот да има такива кадри, не на филм, а на живо! Признавам си, не ми стигна смелостта да застана до нея и да я снимам от близо. Помислих си, че ако я доближа, ще се събудя и всичко това ще се окаже сън.

Сигурно ще си помислите, че зад тази врата отдавна никой не живее, ала грешите. Ако погледнете внимателно, отдясно ще забележите малък звънец с камера. Вижда се, че вратата е ръчно изработена, от кой и кога ще си остане завинаги тайна. Но тя още служи на хората, които не се погрижиха за нея.

Вървейки по улицата случайно се натъкнахме на тази гледка. На тротуара бяха грижливо сложени различни вещи, покъщнина, цветя в саксии, стар бюфет, грамада стари книги от които личеше, че са четени не веднъж и сигурно не само от един човек. Стари плочи и някакви грамофони. Всичко това се продаваше за стотинки. Върху старата шевната машина, от тази купчина вещи, седеше котаче. Ето я "Продавачката на нейчий живот". Все едно тя продаваше тези вещи, продаваше нечий отминал вече живот.

 

Започнах да я снимам, помислих, че  ще избяга, но тя все е дно знаеше, че тези кадри ми трябват и кротко седеше, дори ми позираше. Имах чуството, че от този отминал живот остана само тя.

Котките са невероятни същества. Когато те гледат, имаш чуството, че те знает за теб повече от колкото ти самият.

Оставихме нашата красавица и продължихме, като разбирасе й благодарих за фотосесията.:))))

Какво ще кажеш сега, приятелю? Позна ли го?..О да, това е "Москвич" - 1950 година. Продава се. В този момент съжълих, че нямам достатъчно средства да го купя. Бих опитала да седна зад волана му. Какво ли е усещането?...

И отново улиците...Старите улици, старите сгради, старите къщи, старите тераси, покриви...

Стълби, стълби, стълби. В края на всяка стълба винаги има врата. Какво ни чака зад тази врата любов или омраза, живот или неговия край.?..

Тук таме още се срещат малки тесни улички. Така ми пречиха сателитните чинии...Но цивизацията настъпва, какво да се прави.

Модерния Flame Tower се извисява над старите къщички. Прилича на извънземен кораб, завладяващ земята. Съвсем малко време е останало и тук на това място ще се издигне поредния модерен бизнес център или може би хотел, или модерна жилищна сграда. Хората ще се пренесат на друго място и ще заживеят нов живот и само снимките ще ни напомнят, какво е било и как...Ако има още такъв луд като мене да снима тази необикновена красота.

Строи се ново, модерно, по-красиво и все повече навлиза в стария квартал. Не можеш да избягаш от съвремеността. Където и да си, тя те настига.

 

От този дом хората вече са си тръгнали, само стените са останали и едно стълбище, което води до по-добро бъдеще бившите си обитатели.

И тази малка къщичка ще се превърне в детска площадка или градинка, за да могат живущите в новия блок, да си отпочиват вечер след работа. И никой никога няма да се сети за тази къщичка, където също имаше някога живот, раждаха се и умираха хора, посрещаха празниците си и се радваха на живота.

Още една порта от стотиците в този квартал, но тази порта има една малка история, свързана с родителите на моя съпруг.

За първи път в живота си моят съпруг минава през тази порта и влиза в дворче, където са живяли неговите родители, веднага щом са се оженили. Такива дворчета между хората се наричаха "италианско дворче". Там са живяли няколко семейства и целия им живот е преминавал заедно. Заедно празнуваха ражденето на нечие дете, заедно тъгуваха, помага си безвъзмездно. Вратите не се заключваха. Живяха като едно голямо семейство. Има на какво да се научим. Не мислиш ли? Такива дворчета ще останат в старите азербайджански филми и на снимки на такива любители-фотографи, като мен.
От свадбата на родителите му са минали над 40 години, но портата все си  е същата, тогава улицата се казваше ул. Островского №37.  Беше затаил дъх, крачейки навътре. Какво е усещал в този момент, мога само да предположа, съдейки по погледа му. 

За съжъление баща му  вече не е сред нас - Бог да го прости. 

Но дворчето не се е променило, то още живее. До кога ли?...

Няма да повдигам завесата на това кътче. Това вече не е нашата тайна и нямаме право да споделяме. За последно ще се обърнем и ще си кажем - С богом!

Ами това е, приятелю. 

Сигурно се питаш защо цялата ми история е черно-бяла, защото това е завръщане в '70-'80те, а може би и в по-рани години. Когато се разхождах из тези улици, цветовете изведнъж изчезнаха и пред очите ми премина черно-бял филм. Не знам защо, но това ми напомни старите български филми. За кой ли път се убеждавам, че колкото и да сме различни, толкова и си приличаме. 

А сега усмихни се! 

Благодаря! И довиждане, до следващия път!

Sağ olun, dostlar! Gələn görüşlərədək!