2 септември 2014 г.

Баку, ул. "Советская" или завръщане в СССР


Мелодията, която съм използвала е от азербайджански игрален филм
"Довиждане, южен град!"
              
Има едно местенце в Баку, където имаш чувството, че времето е спряло. Когато стъпваш по тези улици усещането е неописуемо, все едно си  попаднал в Съветския Съюз. Сградите, къщите, улиците, дори хората все са си същите от онова време. Само модерните коли, които преминават от време на време или някой звънал джиесем ти напомнят, че сега сме 2014 година...Когато за първи път попаднах в този район бях поразена от живота там. Това е първия квартал, след като града започна да се разширява  извън границите на крепоста, на стария град. Не ме стреснаха старите или полуразрушените къщи, обратното е - бях възхитена от всичко това. Помолих мъжа ми да ме заведе там отново, за да мога да снимам всичко това. Баку много бързо се променя. Огромното строителство, което направо кипи в града, скоро ще заличи и този квартал.  Дори вече започна събарянето на старите къщи и застрояване с нови модерни сгради. Исках да запазя със своя фотоапарат поне малката част от тази история. Мястото е ул. "Советская". Някога това е било доста криминално районче на града, но сега вече не е така и може спокойно да се разходите из неговите улици. 
Е, какво сега? Ела приятелю да се разходим. Отново тръгваме на път. Ела да се завърнем в страната на чудесата, страната наречена някога СССР.

Тука времето е спряло. И както на времето тази жигулка е стояла тука, така и сега стои и чака своя хазаин да отидат, да се разходят из улиците на прекрасния Баку.


Вдигнах погледа си и видях едно китно балконче. Нещо има в него, не мислиш ли? Все едно някой е хвърлил театралната завеса върху него.


А ето и прозореца на един художник. Вижда се една от картините му и четките с които сигурно рисува своите шедьоври. Да, точно така шедьоври. Защото всеки от нас е уникален.


 Вървим по улицата на горе и на един от тротуарите, сиди групичка възрастни мъже. Те играят табла и нещо си приказват, и се смеят. Толкова мила гледка. В западна Европа не съм виждала такова, жалко...


От два дена жегата в Баку спадна, задуха приятен хладен ветрец. Дори и това котаче не пропусна да се настани на леко течение на прозореца, и да се наслади на хладинката, която всичко живо е чакало цяло лято.


Ето ги улиците на Баку. Единствено модерните коли ни пречат, да се потопим в тази атмосфера на миналото, и за миг да усетим някоя 1975 година.


За миг си представих, тичащи по тези стълби деца или може би някоя старица се качва по стълбите, държейки в ръцете си шише мляко и нещо си говори или проклина архитекта, измислил толкова стъпала.


Погледнете колко  близо са били балконите преди. Съседите можеха да си разменят чиниите или просто да си приказват вечер на чаша чай, седейки всеки на своето балконче.


Когато видях тази женица, бях направо смаяна. Все едно е слязва от екрана на някой съветски филм. Тя винаги е била там, до тази врата, на този стол. Та аз сънувам за Бога! Нима възможно е в нашия  модерен и забързан живот да има такива кадри, не на филм, а на живо! Признавам си, не ми стигна смелостта да застана до нея и да я снимам от близо. Помислих си, че ако я доближа, ще се събудя и всичко това ще се окаже сън.


Сигурно ще си помислите, че зад тази врата отдавна никой не живее, ала грешите. Ако погледнете внимателно, отдясно ще забележите малък звънец с камера. Вижда се, че вратата е ръчно изработена, от кой и кога ще си остане завинаги тайна. Но тя още служи на хората, които не се погрижиха за нея.


Вървейки по улицата случайно се натъкнахме на тази гледка. На тротуара бяха грижливо сложени различни вещи, покъщнина, цветя в саксии, стар бюфет, грамада стари книги от които личеше, че са четени не веднъж и сигурно не само от един човек. Стари плочи и някакви грамофони. Всичко това се продаваше за стотинки. Върху старата шевната машина, от тази купчина вещи, седеше котаче. Ето я "Продавачката на нейчий живот". Все едно тя продаваше тези вещи, продаваше нечий отминал вече живот.

 


Започнах да я снимам, помислих, че  ще избяга, но тя все е дно знаеше, че тези кадри ми трябват и кротко седеше, дори ми позираше. Имах чуството, че от този отминал живот остана само тя.


Котките са невероятни същества. Когато те гледат, имаш чуството, че те знает за теб повече от колкото ти самият.


Оставихме нашата красавица и продължихме, като разбирасе й благодарих за фотосесията.:))))


Какво ще кажеш сега, приятелю? Позна ли го?..О да, това е "Москвич" - 1950 година. Продава се. В този момент съжълих, че нямам достатъчно средства да го купя. Бих опитала да седна зад волана му. Какво ли е усещането?...



И отново улиците...Старите улици, старите сгради, старите къщи, старите тераси, покриви...


Стълби, стълби, стълби. В края на всяка стълба винаги има врата. Какво ни чака зад тази врата любов или омраза, живот или неговия край.?..


Тук таме още се срещат малки тесни улички. Така ми пречиха сателитните чинии...Но цивизацията настъпва, какво да се прави.


Модерния Flame Tower се извисява над старите къщички. Прилича на извънземен кораб, завладяващ земята. Съвсем малко време е останало и тук на това място ще се издигне поредния модерен бизнес център или може би хотел, или модерна жилищна сграда. Хората ще се пренесат на друго място и ще заживеят нов живот и само снимките ще ни напомнят, какво е било и как...Ако има още такъв луд като мене да снима тази необикновена красота.



Строи се ново, модерно, по-красиво и все повече навлиза в стария квартал. Не можеш да избягаш от съвремеността. Където и да си, тя те настига.


От този дом хората вече са си тръгнали, само стените са останали и едно стълбище, което води до по-добро бъдеще бившите си обитатели.


И тази малка къщичка ще се превърне в детска площадка или градинка, за да могат живущите в новия блок, да си отпочиват вечер след работа. И никой никога няма да се сети за тази къщичка, където също имаше някога живот, раждаха се и умираха хора, посрещаха празниците си и се радваха на живота.


Още една порта от стотиците в този квартал, но тази порта има една малка история, свързана с родителите на моя съпруг.


За първи път в живота си моят съпруг минава през тази порта и влиза в дворче, където са живяли неговите родители, веднага щом са се оженили. Такива дворчета между хората се наричаха "италианско дворче". Там са живяли няколко семейства и целия им живот е преминавал заедно. Заедно празнуваха ражденето на нечие дете, заедно тъгуваха, помага си безвъзмездно. Вратите не се заключваха. Живяха като едно голямо семейство. Има на какво да се научим. Не мислиш ли? Такива дворчета ще останат в старите азербайджански филми и на снимки на такива любители-фотографи, като мен.
От свадбата на родителите му са минали над 40 години, но портата все си  е същата, тогава улицата се казваше ул. Островского №37.  Беше затаил дъх, крачейки навътре. Какво е усещал в този момент, мога само да предположа, съдейки по погледа му. 
За съжъление баща му  вече не е сред нас - Бог да го прости. 
Но дворчето не се е променило, то още живее. До кога ли?...


Няма да повдигам завесата на това кътче. Това вече не е нашата тайна и нямаме право да споделяме. За последно ще се обърнем и ще си кажем - С богом!


Ами това е, приятелю. 
Сигурно се питаш защо цялата ми история е черно-бяла, защото това е завръщане в '70-'80те, а може би и в по-рани години. Когато се разхождах из тези улици, цветовете изведнъж изчезнаха и пред очите ми премина черно-бял филм. Не знам защо, но това ми напомни старите български филми. За кой ли път се убеждавам, че колкото и да сме различни, толкова и си приличаме. 

А сега усмихни се! 



Благодаря! И довиждане, до следващия път!

Sağ olun, dostlar! Gələn görüşlərədək!







14 коментара:

  1. Благодаря, Аурелия за пътешествието! Едва ли някога ще мога да видя Баку на живо, но вече знам нещо малко за този известен азербайджански град. Много живописно разказваш! Прекарах си страхотно!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Кой знае, Петя. Никога не съм дори и мислила да живея в тази част на света, но ето, че живота ме доведе тук! Само Господ знае какво ни чака утре!
      Благодаря за топлите думи!
      Прегръдки, мила!

      Изтриване
  2. Усмихнах се......,макар че някаква мъка ме налегна.......
    Балкончетата,..стълбите,...красивите двери.....внесоха в душата ми безброй,разнородни мисли,спомени,....надежди...!
    Прекрасна разходка,Аура!Прегръдки и благодарности!:)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Това исках да усетиш, Миленче!
      Това усетих и аз, докато снимах и се разхождах.
      Спомени, надежди и провалени мечти, не всички, но за мен са важни и цени...
      Благодаря, Миленче, че сподели с мен мои луди мисли и луди снимки!
      Прегръщам те силно!

      Изтриване
  3. Аля, невероятна си (казвала ли съм ти го вече:))
    Аз не разбирам от фотография, как пада светлината, наклона, осветеността, даже не знам това ли са точните термини...е, мога да различа лоша от хубава снимка, нормално е. Но аз усещам, когато в една снимка има душа, когато човека, направил снимката е горял в това, което е виждал той. Това усещане се пренася и то е, което, наред с идващия също от сърцето текст ме кара да кажа горните думи!
    Прехласнати по новото, по модерното, по красивото наистина пропускаме и нямаме очи да видим, че и в старото, в привидно грозното, в полуразрушеното също има какво да видим, има от какво да се трогнем, и много си права - на какво да се научим. Да вземем ценното от миналото - ето този урок не научихме, не само ние българите, но и сякаш целия свят! Модерно, красиво, лъскаво е новото строителство, кой не мечтае за такъв дом, но трябва да си признаем едно - в него няма душа...а на снимките, които показваш се вижда, можеш само по тях да си представиш хората, живели в задружие, мир, хармония...Много, много мисли и емоции има в това, което днес ни показваш и разказваш...
    Може да се каже, че си ти човек "на света", живяла си и си видяла много - места, култури, традиции...мизерия, лукс...но продължаваш да виждаш и да се възхищаваш на неща, които за много хора са невидими, остарели, незаслужаващи вниманието им, нещо повече - ти им се възхищаваш.
    Не знам дали ще прекаля ако го напиша, защото тези неща се усещат със сърцето, но въпреки това - страхотно е, че те има в блог-пространството, като една новоизгряваща звезда си и ние всички много ти се радваме и дано поне в тази сфера няма конкуренция в лошия смисъл, защото в "блог-небето" има място за много звезди - всяка грее със своята светлина.
    А за себе си - щастлива съм, че мога да се радвам на дружбата и приятелството ти, няма да сгреша, ако кажа, че си истински човек - по моите критерии за такъв. Много те прегръщам - заслужаваше си чакането на публикацията - страхотна е!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Мила, приятелко, толкова силни думи си казала за мен. Нима всичко това съм аз?...
      Благодаря от сърце затова, че си и сте успели да почуствате това което и аз. Да, разбира се живота продължава. Технологии нека има, но защо не вземем от миналото неща, които ни правят хора преди всичко. Това исках да покажа и ти усети, знаех си, че ще усетиш. Защото си приличаме с тебе. Защото дребните неща ни правят човеци, а не тълпа жаждаща само пари.
      Благодаря, че те има!
      Щастлива съм, че имам такова приятелче. Щастлива съм, че имам все повече приятелчета с които мога да споделя и най-съкравеното - душата си!
      Обичам Ви!

      Изтриване
  4. Аурелия, мила, пренесе ме в едно друго, по-щастливо време, да! Сигурна съм, че в него е имало и радост, и тъга, но и както ти казваш задружие, взаимопомощ, съпричастност и най-вече истински хора. Не, че днес тези неща не се срещат, но са толкова малко, че ни карат да въздишаме тъжно по миналото.
    Прекрасни снимки! Красиви и тъжни! Почувствах и времето и духът му. И твоят!
    Когато пътувам през северозападна България, попадам на места, които сякаш са призрачни - в едно село я свети вечер една лампа, я две. Но толкова. Къщите са полуразрушени, целите в паяжини, с паднали керемиди, липсващи прозорци, с провиснали, поразкъсани стари пердета, разбити врати, дворовете с избуял по два метра бурен, тук там разхвърляни съдове, които сякаш до вчера са били в действие... И празнота, голяма празнота! Тъжна картинка! И в градовете до модерните, нови сгради, съжителстват подобни призрачни. Наистина светът се е засилил с невероятно бързи темпове напред, но някъде в тая посока, за голямо съжаление в бързината изпадат човешките ценности, топлотата и красотата в отношенията. Опасенията ми са, че бъдещето ни е обречено, бъдеще на модерните машини и бетона (на който толкова ме е яд)...
    И все пак общото ми впечатление от Азербайджан е, че там не се бърза толкоз, някак май хората успяват все още да се преборят с новото, да го допуснат в живота си доколкото те позволят. Дано не греша!
    Благодаря ти за това пътешествие във времето! Прегръщам те силно, мила!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Ех, Ирма, не бих искала да те разочаровам. Баку много бързо се променя. Такива места останаха само две и вече започна програмата за тяхното събаране и ново застрояване. С това се променят и хората. Но в провинцията все още хората са си същите и си помагат, живеят в съгласие и разбирателство. Ако сте на път из Азербайджан и не сте намерили да отседнете, почукайте на първата врата и ще ви приемат като най-близки хора. Това е прекрасно, дано се запази по-дълго това доверие.

      Изтриване
  5. Да, от тази разходка се почувствах, като че някои прожектира на стената върху бял чаршаф, както едно време, филм с леко променено качество от многократните прожекции, но със същото усещане за нещо истинско, леко остаряло, но недокоснато и реалистично! Хареса ми усещането, уловила си наистина страхотни кадри, Аура!
    Поздрави!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Така и аз се почувствах, когда-то попаднах на това място. Опитах се да пресъздам съм снимките си това което видях. Радваме се, че успях. Благодаря ти, Танче за топлите думи. Поздрави от Баку.

      Изтриване
  6. И аз благодаря за разходката. трябва по-често да го правиш.Не че доста от картините не сме ги виждали и тук, но някак не ги забелязваме, бързайки един Господ знае за къде! Благодаря!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Това ние проблема. Прекалено бързаме, ала за къде?... Това е въпроса.

      Изтриване
  7. Алечка, едничко ще ти кажа по повод "лудостта ти". ;)
    "Лудите, лудите - те да са живи!"

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Май си права, Герганче. Аман от прекалено нормалното. Трябва си и малко лудост за да е по шарен живот. Поздрави, миличка!

      Изтриване