18 септември 2014 г.

Лахидж...Вълшебната приказка на Кавказ


    Обичаш ли приказки, приятелю?.
Да знам, сега ще кажеш, че приказките, особено вълшебни не съществуват. 
Днес ще ти разкажа, една приказка. Вълшебната приказка за едно прекрасно място на планетата, наречено Lahıc - Лахидж. Това е едно малко село в Кавказките планини, в Азербайджан. Село на поколения потомствени ковачи. От две години се каня да отида там. Много съм чела и виждала снимки, но все ме теглеше да отида и сама да видя, да усетя духа на Лахидж. Селото се намира там, където започва великия Кавказ, където властва природата и човека е само една малка част от тази природна идилия. А може би точно тука живее Господа? Защото това е райско място...
За един ден толкова много снимах. Когато започнах да разглеждам, беше доста трудно да избера какво да ти покажа, защото исках да ти покажа ВСИЧКО! Всяко кътче от тази райската градина. Затова ще ме извиниш, приятелю, за дългия ми разказ. Надявам се да ти хареса, и да откриеш за себе си това приказно място - Лахидж.
Наемаме си кола за 50 евро, отиване и връщане, и потегляме към нови приключения.

Пътят към тази приказка минава през Кавказките планини, Великия Кавказ. Винаги се чудех-защо точно "велик"? Едва сега разбрах, когато стъпих в тази част на Азербайджан. Високи, величествени планини, които се издигат чак до там, където се раждат облаците. Дълбоки пропасти, на дъното на които текат могъщи реки. Когато застанеш на ръба на пропастта усещаш, как главата ти започва да става тежка и краката ти омекват, и не от страх, а от възхищение. От време на време се срещат такива въжени мостове. Бих опитала да мина, но пусти страх..Макар че време е да се преодолее...



До определено място се стига по асфалтов път, който е съвсем новичък, но по натам се тръгва по черен път, смесица от прахуляк и камъни.


През цялото време пътуваме покрай река, сега коритото й е почти празно, но скоро ще дойдат дъждовете и тука ще е доста опасно.


Това е най-опасната част от пътя. Две коли е абсурд да се разминат. Тук се кара много бавно. Страха и възхищението се смесват. Кой го е създал всичко това?...Скали, пропастта, реката, тесния път врязан между пропастта и скалата...небето, слънцето, въздуха...Определено не е човека. 


 Част от пътя минахме пеша. Исках да се насладя на всяка гледка, на въздуха, на цялата тази неземна красота. Пластове скали наслоявани хилядолетия наред и ето аз, аз ги виждам и мога да ги докосна, да докосна миналото...


Как мислиш какви коли се карат тука? Убедена съм, че си познал, приятелю...:)))))


"Нивата" е най-добрия приятел за предвиждане в такова място. Щом стигнеш до тази част на пътя, вгледай се в далечината, в края на този участък, ако се е задала кола, просто изчакай и после продължи. В планината, като тази, грешките се наказват жестоко от природата, често цената е човешки живот.
Нашия шофьор спря колата, докато аз снимах, минаха поне три коли и  трите спряха да ни питат имаме ли нужда от помощ. В планината хората са други, помагат си един друг и не се изоставят.


Минахме! След още малко пътуване жадуваната табела :))))


Ето и първите ни стъпки в това вълшебно място...Калдъръмени улици, чисти и приказни.




Напомня ми за България...


Имахме късмет.  Когато дойдохме, нямаше ги досадните туристи. Само от време на време минаваха местните жители, толкова различни от градските чеда. Облечени много простичко и всички си казват "Добър Ден!"


 Прекрасна гледка на един млад човек, който видимо е съвременен младеж,  спокойно премина с коня си покрай нас. Още нищо не е загубено, щом предпочете кон пред мерцедеса. По тези улици коли не минават и това много ни харесваше. Всичко е съвсем така, както беше преди 300 години...Дори въздуха е същия.
Не вярваш ли? Ела и ще те заведа...


Докато се разхождате из това магично място, навсякъде ще ви посрещне такъв димящ красавец - самовар. Домакините винаги имат за вас чаша прясно направен чай и купичка домашно сладко...


Китни къщички с прозорци, боядисани някога в синьо и отдавна избеляли от слънцето...Какво са видели тези прозорци през годините. Поколения наред се сменяха, а те продължават да ни гледат...



Тихи и спокойни улици...


Покриви под които се ражда магията...


Широки порти, порти и порти...Минавах край тях и ги докосвах леко, усещането е невероятно. Сърцето ми щеше да изскочи от вълнение.
И със теб ли е така, приятелю, когато попаднеш в приказката?...


Някой от портите бяха отворени, имаше малки магазини и дюкяни, други бяха затворени с много малки катинарчета...Те са сложени, за да не се отваря вратата, а не заради крадците. Там просто няма крадци. Всички се познават. 
Не вярваш? Ела и ще те заведа..




На някой от къщите има табели с имена на известните майстори-ковачи и годината кога са живели тука. Някога в това село е имало 50 майстора, сега има само 5. Тъжната съвремена реалност. Младите не искат да учат занаят, в банка или офис е по-хубаво.


Тези пет майстора, които все още пазят тайната на древния занаят, създават произведения на изкуството. Едновремено съхраняват шедьоври, създадени от предците им. Когато влезеш в някой дюкян, попадаш в приказка от стотици вещи, докоснати от времето. Всичко това е ръчна изработка. Технологията се пази и до ден днешен. Няма машини, няма компютри и това е прекрасно, защото във всеки един съд е вложена душата на майстора. Защото всеки един съд е докоснат от човешката ръка.


Има стотици самовари, нови и стари. Някой чакат своя ред да бъдат оправени, други да бъдат продадени, трети завинаги ще останат тук. Те не се продават, наследството на предците не се продава.


Майстора разреши да ги докосна, ръцете ми трепереха от вълнение...




Инструментите на майстора, с които той създава чудесата, са грижливо подредени на стената. Нима, приятелю, можеш да наречеш това чудо с друга дума?...


Запознай се, приятелю, с най-възрастния майстор на Лахидж. Майстора Azada - Азада. Колко и да е странно това е женско име. Той е роден на 8 март, в онези времена, когато този ден се тачеше и празнуваше. Само Господ знае, защо са го кръстили с женско име. Той е на 90 години и 6 месеца, както самия той каза. И на тази възраст той все още работи. Ще кажеш - Какво от това. Този човек е напълно сляп вече и почти не чува. Затова, когато разговаря с някой, слага си ръката до ухото, за да може поне нещо да чуе от своя събеседник.


Колко блясък има в тези, вече не виждащи белия свят, очи...Ако знаеш приятелю колко е весел този човек. Когато го попитахме на колко години е. Знаеш ли какво е казал?
"Ами на 90 съм. Ето навърших ги и вече карам 90 години и шест месеца, по натам не знам колко имам." и се смее. 
От смъртта човека се страхува, но този старец я чака, като гостенка.


Не можах да отърва поглед от ръцете му.  Ръце на един потомствен майстор.


А това са обувки, които шие този възрастен сляп майстор. Наричат се Çarıqlar - Чаръги. В дюкяна му е всичко  на въженца, така той не губи нищо, нито един от инструментите си.


Оставихме го да си работи човека и продължихме по нататък.


 Нагоре по улицата стигнахме до една чешма. Пийнахме студена планинска изворна вода.


И до ден днешен младите девойки идват с големи медни делви да наберат от чешмата вода, както са правели на времето бабите им. Тука на чешмата те си приказват малко.


 И после всяка поема към дома си...


Един от майсторите замислено си пуши цигарата. Може би мисли за живота си, преминал на това вълшебно място. Или си представя някой нов орнамент за чинийката, която е започнал да създава.


Сигурно вече си уморен, приятелю. Но моля ти се, не си тръгвай. Разказа ми още не е приключил. Идва най-вълшебното, най-необикновеното.


Това са портите на най-невероятната ковачница, която някога съм виждала. Тя съществува от 1725 година и никога не е спирала да работи, дори и сега си е действаща.
О знам, че нямаш търпение да влезеш вътре. Интересно ти е нали?
Искам да влезеш с мен в тази ковачница, която е  на почти 300 години...


Когато преминах прага, направо онемях. Не знаех какво да кажа и може би  и сега трябва да помълча и само да гледаме, приятелю.  




Стотици предмети навсякъде по стените, на тавана, на пода..Ти просто потъваш сред тази красота на историята, на поколения работели и създавали тука, на това място. Духа на майсторите витае навсякъде.



Ключове от нечий живот и не един...отминал без възвратно...


Най-ценото на една ковачница е огнището. Сигурно си мислиш, че от десетки години тука никой не е работел....И аз така си мислех...


Вътре имаше майстор-ковач, потомък на предците си. Той създаваше поредния си шедьовър...Натисна някакво копче и изведнъж във въздуха се надигнаха хиляди малки снежинки от пепелта на огнището...Не знам толкова прекрасни думи да опиша състоянието ми..В този момент аз бях малко момиченце, което е попаднало в приказката.
Беше невероятно! Беше страхотно!Беше вълшебно!
А той ме гледаше и повтаряше:
" Не се страхувайте, а само дишайте! Това е духа на ковачницата ми!".

Онемях...Очите ми се напълниха със сълзи..Беше толкова вълнуващо...


Огъня в огнището ставаше все по-силен, а снежинките лека по лека падаха на всичко и всички около нас.



Магията на огъня, магията на занаята, магията на човека - всичко се е смесило тука, на това място. Не вярваш? Ела и ще те заведа...


Инструментите понякога също си отпочиват, като хората. Всеки си лежи на мястото си и чака ръцете на майстора, за да започне да твори. Идеалното съчетание за създаване на красотата.


Опитах да разгледам всяко кътче на това магическо място. Погледа ми се спря на една мумифицирана котка и камшик, точно под тавана. За мен беше странно да видя подобно нещо. Попитахме майстора:"Какво е това?"
"Тази котка тука е от основанието на ковачницата, останала от предците ми. Тя пази това място от уруки. Колко туристи искаха да я купят, но тука нищо не се продава. Това е моя живот, а аз живота си не продавам. Продавам само съдове, които произвеждам по поръчка или сам измислям".
Колко силно е казал-"Аз живота си не продавам." В наше време почти няма от кого да чуеш тези силни думи. Света е продал душата си на дявола отдавна.


Толкова предмети има тука, събирани столетия наред. Дори имаше една картина на която е нарисувам самия Ленин, организатор на октомврийската революция през 1917 година в Санкт-Петербург, Русия.


А това е второто огнище в ковачницата. Управлява се изцяло ръчно. Когато спира тока, а в планината това се случва, майстора работи с него.


 А ето един колега на моето другарче фотоапарата. Уморен от жизнения си цикъл, заспал във вечната си дрямка.


Всичките тези кадри ми приличат на картини на неизвестен художник от преди 400 години, но аз знам името на художника. Името му е "Живот".



Тавана във второто помещение на тази ковачница. Това по скоро е едно малко магазинче, където майстора излага своите творения на продан. Но и тука, както в ковачницата не се продава всичко.



А ето го и нашия домакин. Казва се Kərbəlayi - Кербелаи. Едно древно мъжко кавказко име. В древните имена има някаква сила. Жалко е,че в съвременния свят ги губим и предпочитаме съвременни имена за нашите деца, в които няма живот, няма сила на предците ни.


Тръгва ме си. За последно се обръщаме, казваме "Довиждане!"...


Оставихме нашия домакин да си приказват с комшията, който се връща  от някъде си с коня си. Време беше по лека да си тръгваме.


Бавно стъпваме, тука не можеш да бързаш. Никой за никъде не бърза. Живота е прекалено кратък за да бързаме. 
Нали, приятелю?


В един от дюкяните майстор шиеше кожуси. Тука всички нещо работят. Спокойно седнал зад своята шевна машина, все едно е абсолютно сам. Толкова е свикнал с туристите като нас, че не ни забеляза дори.


На изхода от Лахидж срещнахме тази старица. Тя седеше на малко столче пред портите на къщата си. Не знам каква се казва. Забравих да я попитам, само ни каза, че е на 84 години. Мислите, че тя си седи ей така, малко на въздух. Не..не е ...Тя също работи. Продава това, което е изработила със собствените си ръце.



Обърнах внимание на грижливо увития й шал. Сигурно цял живот го прави. Съвсем леко се вижда побелялата й от годините коса. Попитах дали мога да я снимам..
"Снимай. Мен всички ме снимат, аз съм свикнала." отговори тя с усмивка. 
За западните туристи, които идват тук, тя е като музеен експонат. За мен - по жива от всички.


Тези чорапчета и терлички са  изработени от нейните ръце. На азербайджански чорапите се казват Corab - Джораб.


Магазина за подправки и билки беше последното място в Лахидж, което посетихме. Такова разнообразие на подправки и билки каквото срещнах в Азербайджан ми е за първи път. Тук има всичко. Купихме си шафран, планинска чубрица и още куп неща. 


Потеглихме...


По пътя спряхме в едно малко крайпътно заведение да хапнем. Обожавам да ям на такива места. Хапнахме Лахиджска долма, сърми с кълцано агнешко в листа от дюла.


Лахиджска буглама, невероятно вкусна...


И разбира се чай от изворна планинска вода...



Това беше гледката, когато пихме чай..Това мога да го гледам цял живот.


Величествените планини на Кавказ.



Дълбоките и широките реки на Кавказ.


Не можах да си тръгна от Лахидж с празни ръце. В същност отидох до там за да си купя казан, истински азербайджански меден казан за пилаф. И купих си го. Майстора, който го е изработил се казва Курбан. Какво символично име. Не смяташ ли, приятелю?


Същата вечер изпробвахме го със свекърва ми. Приготвихме един от най-вкусните пилафи, които някога съм яла. Повярвай приятелю, че съда в който готвиме каквото и да ястие, има значение. А този казан е изработен от ръцете на истински майстор вълшебник. И ястията се получават вълшебни на вкус.


На тази вкусна нотка приключвам своя толкова дълъг разказ. Надявам се, че поне малко съм успяла да те пренеса, приятелю, в това изключително вълшебно място. И ако един ден дойдеш до Азербайджан, обади ми се и аз ще те заведа там. 
Знам, че това не е за първи и последен път. 

Ще се върна пак там. Там където се ражда магията...
Не вярваш ли? Ела и ще те заведа...


16 коментара:

  1. Прекрасна приказка! Благодаря, Аурелия! Усещането е невероятно, когато я съпреживееш!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря много, Злати!
      Ти си чувствителна душа, радвам се, че ти е харесало.
      Прегръщам те!

      Изтриване
  2. Аура, наистина сякаш попаднах в приказките.
    Благодаря ти за чудесния разказ!
    Невероятно място, което сякаш е докоснато от Бога.
    Интересен е и съда, в който готвите пилаф.
    И сърмите в листа от дюля са странни, но със сигурност вкусни!
    Сърдечни поздрави от мен и морето!

    ОтговорИзтриване
  3. Дани, да наистина е място докоснато от Бога!
    Благодаря за топлите думи.
    А за сармите, страни, но толкова вкусни :)))..невероятни на вкус..
    От мен прегръдки!

    ОтговорИзтриване
  4. Прекрасно, прекрасно, прелестно! Вълшебна приказка, къщичките, хората, атмосферата, природата... Много ти благодаря за тази публикация! Обожавам такива места, ще се върна отново да разглеждам снимките ти!!! Прегръщам те!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря от сърце.
      Толкова се радвам, че написаното и сниманото от мен се харесва.
      Поздрави мила!

      Изтриване
  5. .....Непременно ще те потърся когато пристигна в Азербайджан!
    А относно приказките,Ауричка аз съм на 42 и все още си купувам приказки,защото обожавам да си легна вечер с приказна книжка:))),жалко че не съм дете и не ми я разказват..,а твоята е повече от прекрасна!
    Прегръдки!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря, Миленче!
      Трябва да четем и разказваме приказни истории. Света е приказен, стига да поискаме да видим това. Самия живот е вече чудо.
      Поздрави от приказката!

      Изтриване
  6. Аля, чаках с интерес тази обещана публикация, но ти надмина отново очакванията ми!
    Увлекателен разказвач, които не разказва истории, а разнищва душевност, бит и усещане за вечност, страхотен фотограф, който не снима картини, а снима усещания, чувства и емоции, човек, отворил сърцето си и очите си за доброто и красивото! Благодаря, приятелко! Силно т прегръщам!

    П.п. Малко страшно ми стана там, на тесния самотен път....или по-точно страхопочитание изпитах пред природата. А ако трябва да отговоря за усещанията, които изпитах след всяка снимка и дума...ще напиша сигурно повече от самата публикация...

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря,Весе.
      Истината е, че ми отне малко повече време да го напиша. Снимките са страшно много, опитах се да избера най-доброто. Исках да се получи разказ, а не просто картинки. Мисля, че се получи. :)))..И аз те прегръщам!

      Изтриване
  7. Приказно! Но откривам неточност в името на цървулките на майстора..Казват се "чарък-чаръци"..

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Превежда ми моя съпруг, който е професоинален преводач и освен това азербайджанец. На азербайджански е точно чаръги. В Лахидж така им казват.

      Изтриване
  8. Алечка, няколко дни отлагах публикацията ти. Исках да имам време, за да й се насладя изцяло. И ти благодаря от сърце! Де да можех, бих ти позволила да ме заведеш там... Приказно място!
    А моят любим също е наследник на род на ковачи... :)
    Прегръдки, мила Алечка! Да готвиш с удоволствие в сътвореното от майстора и вингаги с такава магия да гледаш на света!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря, Герганче!
      Значи на него ще му е интересно това място. Ковачите са особен вид хора, убедих се сега в Лахидж. Ти си късметлийка. Те на света гледат по особен начин.
      Поздрави миличка и прегръдки!

      Изтриване
  9. Благодаря! В такава вълшебна приказка отдавна не бях живяла!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. И аз благодаря за топлите думи!
      Радвам се, че успях да пренеса поне някой в тази приказка!
      Поздрави!

      Изтриване