12 юни 2015 г.

Красота, създадена от човека...

За един пишещ човек най-големия му враг е редактора на изданието, в което изпращаш своето творение. След намесата на горе споменатата личност от творбата ти, в която си вложил цялата си душа, остава само сух текст, лишен от романтиката и вълшебството, за съжаление. Обаче тук в моето пространство, аз сама съм си редактор и мога да публикувам мислите си, без да се притеснявам от това, че някой ще промени мислите ми, душата ми, усещанията ми, когато пиша поредния си разказ. Все още сме в град Мингячавир и разходките из града и околностите му продължават. Днес ще те отведа извън града към язовира на Мингячавир или както го наричат местните хора - море.

"Съществува тиха красота, безмълвна, полянки, брезички бели стоят - а това е красота, създадена от човека" - това са думите на един от героите на много известен съветски филм "Височина", създаден през 1957 година. Язовира е строен през 50те на миналия век, по същото време по което снимам гореупоминатия филм. Само че в този филм се разправяше за строителството на металургичен комбинат, но няма голяма разлика. Язовира в Мингячавир създаден от човека. Ще отделя малко време и за даните на язовира, за да придобиеш представа за какво става въпрос. Дължината му е 75 км, широчината 18 км, средната дълбочина 27 м, най-голямата дълбочина 75 м. Някога на мястото на язовира се намираха две села Самух и Оджек. Имаше и Самухска гора. Но прогреса взима над човека. Беше взето решение да се издигне стена между две планини, да се построи ВЕЦ и на мястото на тези селца да има язовир. 6 години е трябвало на човека да напълни до горе язовира от 1953 до 1959 година. 
Човека не само разрушава, но понякога и създава, създава невероятна красота, създава нов живот.
Местните хора наричат язовира море. Сигурно ще кажеш приятелю: "Какво море е това. Най-обикновено езеро". Да, наистина това не е истинско море и водата е сладка, и няма мириз, онзи солен мириз на море, който усещаме, когато почнем да наближаваме бреговете му. В живота на всеки от нас има такива моменти, които остават за цял живот. Тази разходка е точно такъв момент от нашия с моя съпруг живот. Не можах да пропусна такъв момент. 
Това беше последния ден от пролетта на 2015 година. Температурите през деня достигнаха +33. Жега е. На язовира пристигнах ме привечер, точно преди залеза. Залез...ти имаш само тридесет минутки за да откраднеш от природата това чудо.
Толкова малко за един фотограф и толкова много за един обикновен човек.


Началото на залеза - небето става все по-синьо...Няколко късове  облак се опитват за завият горещото слънце.



Пясъчните скали по бреговете придобиват златен цвят. Огромни златни скали около нас.


Естествено, че сме си взели хапване. Може ли човек да отиде на такова място и да не хапне нещо вкусно. Тази вечер ни гощаваха със задушени телешки опашки. Беше много вкусно, въпреки, че моят мъж каза, че туй нящо е ял за първи и последен път. Ама как да откажеш, домакиня ги е задушавал 8 часа на бавен огън. Труда му не можем да не уважим.



На мен пък ми харесаха, така хубаво си хапнах :)

Една сервирана от мъже маса. С тази вкусна нотка започна вечерта.

И така докато си хапвахме и приказвахме край нас се разхождаха няколко чайки. И изведнъж се появи едно стадо малки козленца. Бяха много сладки и пухкави.
 След дългата разходка под горещото слънце дойдоха да пийнат водица.



Така лека по лека започна залеза. Всичко наоколо стана златно.
Абсолютен минимализм - слънцето, водата и от време на време се появява фигура на човек.

Няколко деца без страх се хвърляха в това злато. Как им завиждах в този момент. Завиждах на възрастта им. Има някаква магия във водата. Като деца не усещаме страх или тревога, може би защото не се замисляхме за това. Но щом пораснеш започнеш да мислиш по друг начин и преди да влезеш във водата ще зададеш хиляди въпроси и сигурно ще занесеш водата в някоя лаборатория на проверка и чак тогава, може би ще влезеш, но надали...

 

 Ето такива кадри може да се видят на язовира - шоколадови скали потопени в малинов крем.



Ето го началото на оранжевото лято. Началото на вкусните истински плодове, на пясъчните плажове, на топлите вечери и на дългите романтични разходки.





Сигурно си мислиш приятелю мой, че щом настъпи вечерта и живота на това прекрасно място затихва. Грешиш! Точно тогава към язовира се стичат уморените от работния ден хора. Кола след кола те изпълват плажа. Те идват тука да хапнат по някое ароматно шашлъче или печена на огъня прясно уловена рибка. Да пийнат някоя друга студена бира. И просто ей така, след тежкия работен ден, да поседят до водата, да си поприказват, да се посмеят и да се отпуснат. Някъде там в далечината няколко рибаря подготвят мрежите си за нощния риболов.

Лодката им бавно се плъзга по водното огледало на фона на отминалия ден, на отминалата пролет. Метър след метър мрежата им бавно потъва в червената вода, огрята от последните лъчи на горещото слънце.

 Над водата се разлива тъжната песен на един от рибарите. Тя се чува едвам едвам, там някъде в морето.


Седя на една дървена пейка, завряла пръстите на краката си в топлия пясък и наблюдавам, как една картина сменя друга. Картината галерия на природата. Само че тука не е нужно да сменяш зала след зала за да се насладиш да шедьоврите на художниците. Тука художника е един и е невероятно талантлив. Хората на плажа разговарят толкова тихо, като че ли се страхуват да попречат с гласовете си на природата да изпрати своето слънце да си отпочине от тежкия ден.

 Колко е идеална гледката. Надявам се, все някой в този момент, да е седял някъде по света на един такъв бряг и също като мен се е наслаждавал на картините, създадени от всевишния...


Слънцето почти  си е отишло...Каква красота...



Така докато си приказвахме слънцето съвсем изчезна. На този плаж изкарахме почти до един часа през ноща. Когато приказката е сладка, не забелязваш как минава времето. В небето изгря жълтата луна, която като един огромен фенер освещаваше всичко наоколо. Надигна се един лек вятър. И колко по силен ставаше вятъра толква по-силни вълни гонеше и ги удряше в плажа. 

Затворих си очите и в този момент се сетих за един откъс от пътеписа "По вълните на черното море"от Иван Вазов:  
"Морето ставаше по-широко, по-могъщо, по-вълшебно. Белите гриви на талазите, които Омир сравнява с морски овци, шареха набърченото водно равнище. Все по-често сърдити талази налитаха лодката, блъскаха се в звучните й ребра и ни заливаха със студени пръски. Нататък безкрайният шир се губи някъде и кръгозора и се слива с него. Пощуряло ято чайки ни следят със своите кресливи викове, като че се сърдят, гдето нагазваме в царство, което е тяхно. Ето една переста, белопенна гневна вълна с шум ни оплисква цели. Това значеше, че и морето взе да се сърди на гостите си."

 Всеки гостенин трябва да знае кога да си тръгне. Отиваме си до другия път, когато пак ще се върнем тук, за да се насладим на още една вълшебна вечер.



До скоро, мило море!

18 коментара:

  1. Отговори
    1. Това не съм аз..това е природата...

      Изтриване
    2. Аля, аз знам, че природата може да бъде уловена само ако човек владее фотоапарата. Природата е красива.... но човек я показва. Може да я покаже красота даже там, където тя не съществува. Така че... може би природата. Но зад фотоапарата стои човек... :)

      Изтриване
    3. Поласкана съм, Валя. Благодаря от сърце за милите думи.
      Поздрави!

      Изтриване
  2. Ех, Аля разтопи ме в това златно-кърваво море, погали ме с мелодии и вкус, накрая ме охлади в сребристо синята вода на лунна светлина, така че да се събудя и не остана в плен на магията ти! Прекрасни кадри, вълнуващи и обсебващи! Иска ми се да коментирам всеки един от тях, но думите ми няма да стигнат и накрая трябва да пиша само ех, ах, ох... :)
    Моите комплименти, мила! Пожелавам ти безброй подобни по сила моменти, незабравими и вдъхновяващи!
    Голяма прегръдка!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Винаги си много щедра с думите си към мен и моите малки творби...Благодаря ти миличка, от цялото си сърце!
      И аз те прегръщам силно!

      Изтриване
  3. Кремена Русева12 юни 2015 г., 19:27

    Аура,
    Ирма е казала всичко, което мога да кажа....
    Прекрасно! Прекрасно!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря, Креми.
      Беше чудесна вечер :)

      Изтриване
  4. Алечка, снимките ти са просто възхитителни... Природата те е погалила с магията си, но и ти си й отвърнала с твоята. Истински ти се радвам, браво!
    Прегръдки! :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Герганче, това е една незабравима вечер. Въпреки, че фотоапарата отнема доста от цветовете и магията, все пак успях да пресъздам поне 90% от тази магия и да ви я покажа. Много се радвам, че успях.
      Поздрави и благодаря!

      Изтриване
  5. Аля, благодаря ти за прекрасната разходка и невероятните снимки!
    С огромно удоволствие разглеждах снимка, след снимка! Като неземни са!!!
    Поздравления!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. На живо гледката беше невероятна.
      По снимките личи защо местните хора наричат язовира си море :)))

      Изтриване
  6. Божествено, както винаги, Аля!
    А това с телешките опашки си е направо класика - при нас са кът, но за края на седмицата съм си поръчал и ще отчета - е 9 часа дали ще издържа, ще видим ....

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. И тука са кът :)))..Поръчаха ги в понеделник за неделя. Голям деликатес. На мен ми харесаха много. Вкусно е..

      Изтриване
  7. Аля,кадрите ти са умопомрачителни!Великолепно майсторство зад обектива,за да придадеш видяното в пълния му обем красота!

    ОтговорИзтриване
  8. Леле, Аля, пропуснала съм тази красота...невероятна магия, невероятни снимки, завладяващ разказ!
    А телешки опашки много обичам, но не съм яла от дете, дори не съм виждала да продават никъде...

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря, миличка! Беше чудесна вечер :)))

      Изтриване